Съдба
Появи се тя пред мен
със усмивка, не със злоба.
Помоли ме от нея да бъда покорен,
с нея да потъна в гроба,
извървя ли земния си път.
Поръси ме с недоказана любов -
да бъде само нейна моята плът
Тя пожела и написа в послеслов:
отдай ми своята душа
и ти ще знаеш вечно,
че няма аз да съгреша.
Да вярвам така ми се прииска,
втурнах се със сърце, но без глава.
Харесвах до мен да се притиска,
да шепне хубави неща.
Говореше, че някога ще я излъжа
или вече направил съм това без улики.
Помоли ме срама от нея да изстържа
и в мен със Дон Жуан намери прилики.
Обяснявах как съвпадението е само
някъде в нейната глава.
Но беше сигурна и ме винеше,
казваше, че винаги е права,
в думите не се свенеше.
С тежестта на подозиран мъж живях,
но знаех, че сърцето ми е чисто.
Чак накрая осъзнах,
че комплексите си тя носи поривисто,
а и лекичка била, разбрах.
© Стоян Тодоров Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Мелодията куца в твойте рими, защо не виждаш, а и не усещаш ти, че нещо бяга ти, уви.Бял стих ли е? И проза, не можеш го нарече ти. За стъпка в стиха знай, иска се и друго май. А ти го нямаш и освен това, самозван поет си у дома. Не помниш и незнаеш ти, че Бог ще види и преди, угасне ли заветът на света сърцето и душата ти помръкнали, не ще намерят любовта.