Съдба-убийца

Чудя се понякога, защо на мен се случва.

Всяка вечер тиха в хладното легло си мисля за това,

защо съдбата мене е обрекла 

всеки, който ме обикне да раня!

И любов не зная 'га ще сетя,

безспирно питам се това.

Сърцето няма го, а вместо него

изпълнена съм с гробна студина...

Не ще се влюбя нявга,

не ще изпитам аз това,

това чувство благо, неизменно

що плаши ме повече и от смъртта!   

Мислех си, че всичко е моментно,

но мина време...

Залъгвах се ''все някога ще спра'',

но щом ми се даде обич необятна,

ранявам и бягам от това.

Като реакция защитна,

отвръщам с омраза аз на любовта...

Омраза, причиняваща на този, който ме обича,

зараза, мъка, болка и тъга!

Но не сещам гузна съвест,

нито радост от това,

че съдбата мене е обрекла,

всеки който ме обикне да раня...

Кой виновен е не зная.

Кой направи тъй безскрупулна моята съдба?

Вместо сърце, с което да обичам,

тя дари ме с ледна хладина...

И ето...

Пак с отказ и раздяла,

в поредната жертва превръщам го сега,

а най-плашещото знаеш ли кое е?

В началото залъгвам го... и после го съсипвам,

а не изпитвам жалост, нито капчица вина!

Пък той се гърчи и сърцето му умира, потопено в болка и тъга...

Проклета нека бъда, аз и мойта безскрупулна съдба,

дето мене е обрекла - всеки който ме обикне, 

да раня!