Цял един живот не ще ми стигне
да се извинявам и да ми прощаваш...
Хиляда години да минат,
не ще изкупят вината и болката,
които ти причиних…
Обичах те, за теб умирах,
а от глупост чувствата си крих...
Сънувах те, бленувах те
и тъй жестоко себе си раних.
Милиони грешки бих простила,
само една не успях...
Че сърцето си лъгах, без тебе че мога
и че щастлива ще бъда без теб.

Три живота да имам, 
пак искам тебе да срещна...
Да те обичам и да ме искаш,
да не допускам грешки като преди.
Като пустиня е сърцето ми без тебе,
празно... тъжно – безкрайно самотно.
А колко щастливо беше,
когато до мене стоеше... 
Като във тъмна кутия са мислите
във дните, когато те няма...
Блъскат се тъжни, студени и мрачни
без обичта ти, която ги сгрява.  

Ако можех отново да те имам
и цялата любов във времето да върна,
не знаеш само колко бих била щастлива
да знам, че си до мен и че те има... 
Ако можех на себе си да простя
за всички грешки, които допуснах,
и всички неща, които пропуснах...
заради ината си и глупостта...
Сега щях поне да бъда спокойна...
да си кажа „Не исках да го ранявам...
и не исках да го предавам..."
щях да тъгувам за тебе, да страдам, но
да знам, че от обич било е...