Сърцето ти...
На скъпата ми...
Защо крещиш, събуди и детето... и нашата врата не е от ляво.
Бутилката поне да бе изхвърлил, или пък да се бе прибрал по-рано.
Не ме докосвай! – чужди са ръцете ти, които в мен се впиват... до изгнило.
Какво ми се лигавиш? (стига псува) Поне да бе изтрил това червило.
Не си приличаш, виж се в огледалото, очите режат остро - като сърпове.
Сърцето ти замлъкна, стана ялово, а аз осъмнах тиха - като мъртвите.
Не е живот, а дяволско котило, стаило се в гърдите... Как ми идва
да псувам силно, та догде замръкне небето... и забравя твойто име.
Ще хвърля сол през рамото... на тръгване, ще сложа сенки, даже и червило.
И, дума без да кажа, щe замлъкна, завинаги... на себе си простила.
И дълго ще ме няма – като “Сбогом”. На Господ ще оставя за поминък –
едничък спомен, за едно Семейство... и дъх Любов в забравена бутилка.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Кремена Стоева Все права защищены
