Опитвам се да открия света

 като четирилистна детелина.

Той е луковица със сърцевина.

Външните люспи са с нищожна стойност.

Като кулите-близнаци в Ню Йорк,

като Китайската стена, като войните...

Сърцевината вдъхва живот на света.

Тя е поетът, оставил четирихилядна изповед:
”Артемидорос, сбогом. Аз няма вече пак

да целувам твоите устни...”

Тя е „Викът” на Едвард Мунк и

„Разпъването” на Чимабуе.

Вергилий и Григорий Богослов,

На Верди великата „Аида”.

Защото Бог е най-голям

във малките неща.

Създадени невинно, без претенции.

Те са фосили на безсмъртни духове.

Когато се докосна до сърцевината,

преживявам  вечност

от звуци и от багри.

Изстрадани и по-красиви от Вселената.

Страданието е маята на величието.

С гръб на илюзиите се наслаждавам.

И тайно се надявам

 под люспите на моето съзнание

да има зрънце сърцевина.