Опитвам се да открия света
като четирилистна детелина.
Той е луковица със сърцевина.
Външните люспи са с нищожна стойност.
Като кулите-близнаци в Ню Йорк,
като Китайската стена, като войните...
Сърцевината вдъхва живот на света.
Тя е поетът, оставил четирихилядна изповед:
”Артемидорос, сбогом. Аз няма вече пак
да целувам твоите устни...”
Тя е „Викът” на Едвард Мунк и
„Разпъването” на Чимабуе.
Вергилий и Григорий Богослов,
На Верди великата „Аида”.
Защото Бог е най-голям
във малките неща.
Създадени невинно, без претенции.
Те са фосили на безсмъртни духове.
Когато се докосна до сърцевината,
преживявам вечност
от звуци и от багри.
Изстрадани и по-красиви от Вселената.
Страданието е маята на величието.
С гръб на илюзиите се наслаждавам.
И тайно се надявам
под люспите на моето съзнание
да има зрънце сърцевина.
© Диана Кънева Всички права запазени