Сърдечна билка

Млада, хубава Тодора

на хорото се задява.

Хем с усмивка, хем с играта,

надиграва на хората.

Ситни, ситни и подскача,

надиграва и играча.

Да се хване, заиграе,

как душата сал си знае.

Редом зърна да се включи

къдрокосия Илия.

Как хорото се понесе,

как тълпата се разтресе!

Скачат, рипат до небето.

Любов пламва от сърцето!

От алабастър белее,

като роза розовее,

сменя си лице Тодора

щом е редом до танцьора.

А Илия се усмихва,

дяволито ѝ намигва.

Като птици галят с криле

във любовен танц над поле,

гдето песента се лее,

младостта сърца люлее.

Хорото кръшно се върти,

съдби се срещат в тия дни.

Погледи, усмивки топли,

под народните акорди.

И всяка стъпка, всеки скок,

е пламък нов, любовен ток.

Забравили са свят широк,

във танца само техен крок[1].

 

Така в танци сред мегдана,

бързо любовта пристана

на млади, луди с душици

като волни гълъбици.

 

Не мина време, сал сезон.

Дали под страсти от нагон

или от любов тъй красна,

застанаха със цел ясна

пред нейна майка и баща.

Да вземат благословия,

чувствата си да разкрият.

Баща ѝ не бе склонен ощ.

Отказа ѝ през бурна нощ.

Небето плачеше със лед.

В синхрон бе погледът ѝ блед.

Изтича смазана навън.

Замаяна като на сън

залута се в тъмнината,

нещастна от новината.

Не чу ни майка, ни баща,

ни на любимия гласа.

Тревожни стенеха в нощта,

всеки с мисли във самота.

 

По първи петли се прибра.

Паднали ѝ бяха крила.

Влачеше се едва, едва,

от мъка кършеше снага.

Не стана цяла неделя.

Болест я някак сполетя.

После уж се пооправи,

къде ти... без сили здрави.

Илия беше нещастен.

Тръгна по път необятен

да намери спасение,

билка, лек изцеление.

 

Върви и мисли го душат.

Лешоядите дали кръжат?

Дали ще може да намери...

мисълта му чак трепери!

Дали любимата е добре?

Заряза рало и селце...

Какво го чака и не знае,

да оздравее си мечтае!

Ще чака и година, две,

но да се спаси и не умре.

А после, само да е здрава,

ще поиска да се венчава.

Върви... нарича си на ум

и търси билките по друм.

"Билчице зелено - скрита,

чрез Слънчев лъч пооткрита.

Ще се наведа, да набера,

водица да си заваря.

Със лъжичка да отмеря,

здраве в чайче да намеря.

Билчице зелено - скрита,

чрез Слънчев лъч пооткрита.

Кръвчицата посъживи,

здравето във къщи върни!"

 

Върви насреща старица,

носи стомна със водица.

Поослуша се горката,

чу думите на водата.

" Билки търси за спасение,

ти имаш провидение! "

Погледна го тая баба,

стара като баба Яга.

Па му кротко заговори,

па очи да му отвори.

" Спасов ден си наближава.

През нощта се оздравява.

Само под небето ясно,

за да не е много тясно,

се нощува сред полята

да се вслуша до зората

в думи самодивски, росни,

без звук дори в кърпи носни.

Що наричат и вещаят,

само те си, чадо знаят."

И закрета си по пътя.

Илия светлина съзря,

в мрачен облак на живота.

Па се втурна към имота

на изгората си болна,

болна, но много чаровна.

 

***

Времето как бавно тече!

Сякаш е спряло, човече!

Майката скърби за дете.

На бавен огън се пече,

ако детето е болно

или някак недоволно.

Сърцето е скъсана тъкан.

Не намира никакъв нишан,

да съшие този прорез.

И денем, нощем е в горест.

Очите ѝ са мътен извор

и сълзят, сълзят без избор...

Домът залезе в тъмнина...

Без звън на смях и веселба.

 

Баща ѝ беше мълчалив,

но вътрешно бе с шип трънлив.

Съвестта го изяждаше...

с товар от камък страдаше

сякаш паднал върху него.

Какво направи за чедо!

Нима бе сляп за любовта?!

Погуби свойта дъщеря...

 

А тя беше като арфа,

без звук на струни от жалба.

Беше сянка на себе си,

като призрак лутайки се

из къщата на радостта.

Очите ѝ... пресъхнали

кладенчета ... помръкнали...

надеждата не рони сълзи...

А тя скърби ли, скърби...

Животът ѝ бе свещица,

догаряща вощеница ...

 

***

Отвори двери Илия.

Илия, като фурия[2].

Понесе Тодора на ръце,

на ръце, с изопнато лице.

Прекоси бързо мегдана,

да стигне до нива желана.

Наскуба жълт кантарион,

мента и тревичка лимон

постави ги под рогозка

като за млада девойка,

дъхав килим за отмора,

за отмора и ухание

през нощното послание.

Полегна Тодора полека

на завет до ствола на клека.

Да вижда леко Луната.

Да ухае смола позната.

Да чува вятър и птици.

Да чака лечебни жрици.

Па я обгърна Илия,

със тяло като филия.

Да ѝ постопли снагата.

Да не я мокри росата.

Със сетре[3] я позагъна

и под тялото подгъна.

Две гургулици влюбени,

влюбени, но с криле счупени.

Счупени, но с туптящи сърца,

с туптящи сърца и съдба

обвита в лунна мистика.

 

Залезе Слънчо зад баира.

Обагри сводът с кадифе.

Набързо облаче маскира,

Луната на сивото небе.

А всички чакаха луната

да блесне с огнена позлата.

Да е пълна, наедряла,

като ябълчица поузряла.

Нощта спокойно ги приспа.

Луната пълна се изсмя.

До земята литна песен.

Илия чу я в сън унесен.

Ту бавно пееше жена,

или извисяваше гласа.

Гласът ѝ топлеше горещо

та чак се чувстваше зловещо.

Но бавно кръвчицата завря,

сякаш Слънцето ги понагря.

Усети радост, светлина,

появи се някаква дъга.

Жената пееше гальовно.

Погледна я с очи неволно.

А тя бе хубава жена.

Косите дълги до земя.

Пристъпя боса по тревата,

поклаща в ритъм си снагата.

Ръцете си над тях простира,

а после бавно ги прибира.

Завърта се и отново,

сякаш пада кат олово.

Повтаря танца до земи

и билчици до тях реди.

Запява ясно и шепти,

как чрез тях се с чайове цери:

 

"Две лъжици с билка росен

изсипете от този корен.

Във водица с чашки две,

може би е най-добре.

 

Росен, самодивски, бял,

ти до днес си оцелял.

Носиш здраве и мечти,

пада болест от плещи.

 

Ври водица, брой до пет

за минутите в пакет.

Сутрин, обяд, вечерта

с чашчица преди храна.

 

Росен, самодивски, бял,

ти до днес си оцелял.

Носиш здраве и мечти,

пада болест от плещи. "

 

Както слушал и се унесъл,

в сънищата се пренесъл.

Рано, рано на сутринта

звук се носел из долина.

Славей пеел сладко гласно.

Утрото било прекрасно.

А Тодора със слаб гласец

припявала си на умец:

 

" Росен, самодивски, бял,

ти до днес си оцелял.

Носиш здраве и мечти,

пада болест от плещи. "

 

***

Радостта била голяма.

Бавно стъпвали са двама.

Млада хубава Тодора,

га с Илия влезли в двора.

 

Скочил тейко от миндера

попритеснен бил от вчера.

Цяла нощ не спали двама,

двама с Тодорина мама.

 

Па прегърнали децата

кат не виждали бедата.

Силици Тодора сбрала,

сбрала, че се и засмяла.

 

Песен самодивска пяла,

чай с билките кипяла,

силите от тях събрала

като смокиня узряла.

 

Една вечер на софрата

разтвори майка ѝ бохчата.

Пръстените си извади

подаде ги на тези млади.

 

Баща ѝ протегна десница,

с благословия за дечица.

Любовта беше разцъфтява,

през бури и дъжд преживяла.

 

***

Минал есенния гроздобер.

Денят бил слънчев, спокоен.

Тодора взела менците

и викнала на петлите:

 

"Бягайте на поляната,

на поляната, засмяната.

Да си кълвете храница,

храница, не от паница.

 

Да си премета дворчето,

дворчето, наред с мазето.

Да позастеля чергите,

чергите нови с лентите.

 

Че сватба се вдига след ден,

след ден, и ще дойдат за мен.

За Илия се омъжвам,

омъжвам, лично обвързвам."

 

---

[1] Крок -идва от френската дума "croc", която означава стъпка. В танца "крок" се отнася до основна стъпка, често повтаряща се движение или елемент.

[2] Фурия - Прен. Необуздаема природна стихия.

[3] Сетре- Късо мъжко палто