Върви си Вълчо из гората
и търси Шапчица червена,
но хоп - изскача му козата,
не червена, но пък заблудена.
- Здравей, козичке сладка! -
ехидно Вълчо рече.
Речта му беше много кратка,
но простодушната козичката се увлече.
- Здравей и на тебе, Вълчо, също! -
отвърна милата козичка.
Вълчо нещо се намръщи -
от очите текна му рекичка.
- Какво ти има, Вълчо, я кажи! -
козичката почувства се виновна,
а Вълчо почна да ръмжи.
И отговори: - Много тя е сложна!
Козичката пък настоява
и пита: - Вълчо, що за драма?
Обаче нещо тука става,
защото вълк да плаче - няма.
Тръгна той навътре през гората,
каза й: - Ела, ще ти разкажа!
Последва го наивна и козата,
макар да нямаше куража.
Върви вълкът навътре из гората
и почна: - Тъжен съм и сам.
Всички гледат само красотата,
пък и мислят, че съм хулиган.
Стана й тъжно на козата,
започна да го утешава.
- Аз виждам в тебе, Вълчо, добротата,
макар да имаш лоша слава.
Погледна я вълкът, но продължава,
че всеки види ли го бяга,
а искал той да се сприятелява,
че вечер сам самичък все си ляга.
Тъй улиса се козата
да слуша вълчо как се кае
и оказа се навътре в гората,
дето друг да влиза не желае.
Набързо спря вълкът да ридае
и захапа за врата козата,
за нея туй ще бъде краят -
умря от съвестта и добротата.
Защото тъй се случва в наше време,
добър и честен ли си - патиш, страдаш.
Съвестта и добротата днес са бреме,
помогнеш ли на друг, тогава ти пропадаш.
С нож в гърба ще ходиш вечно
и с тъжни, насълзени очи,
ако имаш нещо в теб човечно,
на злото в жертва падаш ти!
© Калин Станчев Все права защищены
Заслужава си да го ошлайфаш!