Върви си Вълчо из гората

и търси Шапчица червена,

но хоп - изскача му козата,

не червена, но пък заблудена.

- Здравей, козичке сладка! -

ехидно Вълчо рече.

Речта му беше много кратка,

но простодушната козичката се увлече.

- Здравей и на тебе, Вълчо, също! -

отвърна милата козичка.

Вълчо нещо се намръщи -

от очите текна му рекичка.

- Какво ти има, Вълчо, я кажи! -

козичката почувства се виновна,

а Вълчо почна да ръмжи.

И отговори: - Много тя е сложна!

Козичката пък настоява

и пита: - Вълчо, що за драма?

Обаче нещо тука става,

защото вълк да плаче - няма.

Тръгна той навътре през гората,

каза й: - Ела, ще ти разкажа!

Последва го наивна и козата,

макар да нямаше куража.

Върви вълкът навътре из гората

и почна: - Тъжен съм и сам.

Всички гледат само красотата,

пък и мислят, че съм хулиган.

Стана й тъжно на козата,

започна да го утешава.

- Аз виждам в тебе, Вълчо, добротата,

макар да имаш лоша слава.

Погледна я вълкът, но продължава,

че всеки види ли го бяга,

а искал той да се сприятелява,

че вечер сам самичък все си ляга.

Тъй улиса се козата

да слуша вълчо как се кае

и оказа се навътре в гората,

дето друг да влиза не желае.

Набързо спря вълкът да ридае

и захапа за врата козата,

за нея туй ще бъде краят -

умря от съвестта и добротата.

Защото тъй се случва в наше време,

добър и честен ли си - патиш, страдаш.

Съвестта и добротата днес са бреме,

помогнеш ли на друг, тогава ти пропадаш.

С нож в гърба ще ходиш вечно

и с тъжни, насълзени очи,

ако имаш нещо в теб човечно,

на злото в жертва падаш ти!