Там, където падна сълза,

ще поникне коприва.

И жестоко ще жари на белия ден под очите.

Не дълбай във нощта,

не търси прегоряла земя.

Натам не отивай.

Там ръцете са корени,

дето във огън се сплитат.

Там дори и мечтите са тъмни

и тъжно-зловещо дрънчат,

в таласъмени доби

крият кървави пръсти и викат,

та дано да ги чуе на съмване

някой архангел на път

и над тях да поръси, забързан,

шепа измолена милост.

Чуй ме – аз всъщност съм образ,

огледало от чувства, друг свят.

Всяка дума, която към мене захвърлиш

към теб ще се връща.

Не пребродвай пустини,

не търси прегоряла земя,

нито жива вода.

На никоя обич със гордост гръб не обръщай.

Там, където падна сълза,

ще поникне Надежда.

Ще я гледам в очите ни, жадните,

как расте, и расте... избуява...

Не търси прегоряла земя,

нито жива вода,

назад не поглеждай...

Тя е всичко, което,

след всичко отнето

в сърцето остава.