Вали. Сребристо-прозрачен мираж
по стъклата познати. Немити.
Оставя бразди във златистата прах
на спомените. На дните.

На перваза, във стари саксии, цветя
още клюмат с глави. Още чакат
човешка ръка да им сипе вода,
нощна лампа да светне във мрака.

А по пода - снимки. Разпилени лица.
Пожълтели, замечтани. Любими.
Обръщам ги гърбом към мене с ръка.
Дали някъде още ги има?

Те ми шепнат, с гласа на прекрасните дни,
когато лятото беше безкрайно.
И заглъхват. О, заспете, млади души,
запазете нашата тайна.

Тайната на зелените ни дни,
когато с ударите на сърцата
туптеше светът, нереално красив,
като сцена на
светлината.

Тайната на стиснатите ръце,
на прошепнатото. На изживяното.
На талисманчето под формата на сърце,
търкулнато под пианото.

Тайната на този безмълвен таван -
генератор на спомени... Нека,
о, нека ви има и след смъртта,
вечно следващи своя пътека.

Вали. Сребристо-прозрачен мираж.
Лишен от възраст. Безкръвен.
Сред море от обърнати към пода лица,
аз се моля да има отвъдно.