Те

ТЕ

Те носят още на робството теглото,

    синила от бича в града и селото…

Те влачат пак игото нерадо;

    пак са оковани –подло и злорадо…

Те пак мъкнат кораба бурлашки

    и пак ги подритват с кикот дебелашки…

Те пак опъват вратните си жили –

    те пак са бездомни,недраги, немили…

Те пълнят обилно догоре софрата

    на дембелите алчни в града и селата…

Те вървят все напред – не завиват –

    мъчителите свои даже прикриват…

Те мълчат – звук дори не издават,

    на нищо вече не се и надяват…

Те ги изкарват – там – на площада,

    а после ги бият – така – без пощада…

Те не виждат горящите клади,

    но чува се стонът на жертви неради…

Те се изяждат – канибали същи –

    нали са роби на господарите могъщи…

Те губят паметта за минало недавно;

     знаят – не е за тях бъдещето славно…

Те весден си оплакват съдбата –

    на робството ново непрогледна е тъмата…

Те страдат – няма вече чест и слава –

    вечно машинно робство се задава…

Те губят навек свободата –

    оковаха с машина дори и мечтата…

А що е човек без надежда, мечтание? –

    Това е вечно, гробно мълчание!...