Покой да мечтаеш и лунносветъл пейзаж,
на който звездите една подир друга
близки, далечни, никой не знае,
сърдито, чак жално премигват зловещо.
А аз все си мислех, горките - простете,
търсят пространство толкова чисто,
че да могат свободно, без укор и гняв,
в майската вечер, естествено топла,
с пламъци тежки да заблестят.
Какво си въобразявам покой да мечтая,
въпрос на поглед и стандарт на живот,
на човешки лъжи и гаври прикрити,
на плоска мисъл и думи без смисъл,
аз ли посочих, или всички в едно,
че това състояние странно било?
Как да премина през всичките мъки,
през всичкия тленен и безпощаден позор,
без да направя, както искайте го наричайте,
гнусен, болезнен, оловен отвор?
Надежда ли чувам за новия ден,
или полъх горещ на пустинния ред,
във който ни капка дъждец не посипа,
дълбоко засрамения "стар човек".
Нижат се дните и заедно със тях 
войните прекъсват и сепват света.