Тишина
Тишина
и демон неземен вселил се е в теб,
ни миг покой нямаш,
не те оставя той:
мислиш, че си луд, че си болен,
но той те измъчва постоянно, навеки.
чустваш се сякаш живееш с векове, а едва са изминали секунди
и кой е този демон?
любовта...
обичаш някого безкрайно, и до полуда,
а той изтръгва сърцето ти с вените и артериите
и го захвърля в кофата,
оставя ти парченце
колкото да запази мизерния ти живот
и да продължи агонията.
болката е неземна
и ти търпиш... търпиш...
докато накрая не умираш
психически,
ставаш черупка празна
без живот в нея
ставаш безполезен
и... умираш
смъртта идва, с грозен вик,
отнема живота ти, а ти и благодариш без думи,
благодариш й, че те е отървала от този ужас и това безвремие,
когато погледнеш назад, виждаш лицето и как плаче над празната черупка, която някога си бил ти
и... радоста ти изчезва.
опитваш се да се върнеш, но смъртта, хванала те за ръката, не те пуска.
кокалестата ръка те стиска и не позволява да продължиш назад.
ти молиш с думи, крещиш,
проклинаш боговете, съдбата и себе си,
зовеш всеки бог, молейки го за помощ,
но боговете са глухи -
те искат кръв, искат зрелища,
за тях нашия живот е просто игра, театър,
ние сме техните малки гладиатори,
които се бият до смърт с тях,
накрая остава само тишината...
и демон неземен вселил се е в теб,
ни миг покой нямаш,
не те оставя той:
мислиш, че си луд, че си болен,
но той те измъчва постоянно, навеки.
чустваш се сякаш живееш с векове, а едва са изминали секунди
и кой е този демон?
любовта...
обичаш някого безкрайно, и до полуда,
а той изтръгва сърцето ти с вените и артериите
и го захвърля в кофата,
оставя ти парченце
колкото да запази мизерния ти живот
и да продължи агонията.
болката е неземна
и ти търпиш... търпиш...
докато накрая не умираш
психически,
ставаш черупка празна
без живот в нея
ставаш безполезен
и... умираш
смъртта идва, с грозен вик,
отнема живота ти, а ти и благодариш без думи,
благодариш й, че те е отървала от този ужас и това безвремие,
когато погледнеш назад, виждаш лицето и как плаче над празната черупка, която някога си бил ти
и... радоста ти изчезва.
опитваш се да се върнеш, но смъртта, хванала те за ръката, не те пуска.
кокалестата ръка те стиска и не позволява да продължиш назад.
ти молиш с думи, крещиш,
проклинаш боговете, съдбата и себе си,
зовеш всеки бог, молейки го за помощ,
но боговете са глухи -
те искат кръв, искат зрелища,
за тях нашия живот е просто игра, театър,
ние сме техните малки гладиатори,
които се бият до смърт с тях,
накрая остава само тишината...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Пламен Минчев Все права защищены
!!! Супер е! Поздрави 
