Моя крехка и малка, с лика на иконата чудна!
Ти, която тук люлката-конче до късно си юрвала,
ме посрещаш на прага с усмивка в нощта, полубудна
и палтото ми – тежко от грижи – закачваш на щурвала.
Да държи курс на изток, към утро – платно избеляло,
дето дремат мечтите и къдри вълничките бриза.
На семейната лодка, от бури и ласки люляна,
ти си флагът изваден от скрина, забравен в чеиза.
На носа в перилата с ръцете ни – болка вкопчана,
сме изправени двамата с теб като онзи Титаник
който пори водите към айсберга в бялата пяна
или в пристана тих на лазурния бряг в кървав заник.