В кобалта на притихналата нощ
луната се гримира във червено.
Смехът на сова реже като с нож
на хоризонта дървените вени.
От болката потръпва скършен клон,
кобалтът се разлива по земята.
Червените коси на Сет-Тифон*
луната от челото си отмята.
И пак е нощ, и пак съм в моя ад.
Но този път не ми достигат сили
да утоля неистовия глад
на спомените, нокти в мен забили. ...