Дървоядът на самотата впи зъби в тишината на стаята,
надуши хастара прокъсан на бедната ми душа...
Под пепелта на старите ласки своята вена протяга
коларският път, водещ до моето вчерашно аз...
Биберонът на спомена
има вкус на най-безплодното влюбване,
подлъгва и днес сладостта му и кара ме пак да греша...
Философски погледнато:
каквото било - било е хубаво,
каквото не е - било е лъжа...
Сега гриза с дървояда въжетата дълги на нервите...
Прехвърлям през бента на мислите минали дни... ...