Тя беше сама и чакаше под водопада.
Тя беше твърде красива, за да иде в ада.
Прегърнах я аз, стояхме така до зори.
Аз заличих нейните нежни сълзи.

Тя беше щастлива само за миг,
защото не знаеше, че след този ден ще бъда спомен сив.
Тя ми призна, че също ме е обичала някога,
а после изчезна в бледосинята мъгла.

Затичах се по моста, исках към нея да бягам,
но тя преряза въжетата, усетих как падам...
И внезапно тя ме хвана за ръка,
целуна ме, а после ми даде крила...