Тя поиска просто да живее...
Тя влезе тихо и приседна,
с влажен поглед във красивите очи.
Заговори бавно, сякаш за последно...
- Кажи, харесват ли ти моите сълзи?
Защо ме удряш? И защо така ме мъчиш?
Щастлив ли си? Виж цялата кървя.
Защо ме биеш? Със какво ти преча?
Не виждаш ли, оковите болят?
Душиш ме и не даваш ми да дишам.
До смърт ме биеш да мълча.
С криле подрязани - осакатена птица,
умирам бавно в самота.
Не ме убивай! Искам да живея.
Да изгарям нежно от любо́ви.
Уморена съм и ме боли. И тлея...
Измъчвай ме със страст, а не с окови.
Любовта не може да се съди.
За любов съм жадна, искам да летя.
Да се слея искам, нечия да бъда...
Красива съм и искам да цъфтя.
Отвори сърцето си и ти. Обичай!
Признай се във любов, не се мъчи.
Отдай се и не се обричай.
Какво от туй, ако да сгрешиш?!
Полудей от чувства, пей, танцувай.
Поплачи, пострадай, но люби.
А ако не можеш и не искаш, не целувай.
Но мене не убивай. Просто ме пусни.
Като гръм отекнаха словата ѝ.
Усетил болка, той прошепна “Спри!“
Защо от думите на непозната,
сърцето му безпомощно гори?
- Коя си ти? - попита той смутено
- Познавам ли те? Аз ли те раних?
И тез окови... Сълзите солени...
И този плен как аз ти причиних?
Той с мъка във очите ѝ погледна.
- Коя си ти? Защо при мен се спря?-
А тя се сви и с жал простена...
- Аз съм твоята душа.
22.08.2019 В. Тодорова
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Valya Тodorova Все права защищены
