Когато изскочил на белия свят,

в капана за сънища се оплели

ýроки от орлови пера

и прах от скала,

а до главата му се веело

знамето на индианската му

прародина.

И някъде между земята и небето

тлеел огънят на пречистата му душа,

на слънчевата му сянка

в родината на орлите.

II.

С очи изтеглени в копие

и с тяло на древна пантера

той вдига поглед към разораното небе,

дръпва невидимата пъпна връв,

отваря бездънни ноздри за пушека

от ароматната лула, с която

дядо му измолва спасение и

прошка за гордата му младост.

И разпуска косите си от катран,

веещи се.

Разпуска си късмета,

ризата,

живота си

даден му назаем.

III.

Над него скалата дреме изгърбена -

неравноделна, гигантска гъба

от зъбери и пукнатини.

Дланите му се свиват

в тленни скоби - назъбени,

а железните мускули на краката

се изопват от напрежение.

И се втурва като древна пантера

по канарата – по зъби и процепи.

Ръцете му – скоби, краката му – паяци.

И тялото пълзи по мъртвата материя -

опиянено от мириса на загорял пясък,

по стълбата към слънцето,

с коси бясно флиртуващи

с драконовата сила

на земното привличане.

IV.

”Преди да започна,

отпивам от чашата на страха...

Най-важно за мен е да знам,

че ще стигна върха на скалата.

Там, на върха, съм щастлив

с камъка и орлите,

но един ден ще спрa,

когато тялото отмалее,

и ще размишлявам

с носталгия върху

смисъла на живота.”

V.

Когато дядо му загаси лулата

и положи глава за сън,

внукът с прашните бели ръце

на върха на живота

завърза въже за крака си

и се спусна от червената скала,

от облачното й чело

към дланта на земята,

където чашата на страха

ненапита плачеше.

Ръцете му – железни скоби,

краката му – жилави паяци,

косата му – пушек на лула,

въжето му – разкъсани нишки,

изринаха гроб в пясъка,

загорял от слънчева ласка.

VI.

Един ден ще спре да катери,

когато тялото отмалее,

когато тялото отмалее

и ще размишлява

върху смисъла,

върху смисъла

на живота,

когато

тялото

на живота,

когато

тялото

отмалее.