Искаш да пиша за щастието,
за радостните и безгрижните дни,
но така ме преследва нещастието
и ме гледат човешки очи със сълзи!
Казваш да пея за лятото,
за слънцето топло и за морето,
но мила, няма го ятото,
отлетяло е на юг, тъй далеко!
Шептиш ми, да рисувам картини,
на любов и на страст тъй гореща,
но виж, тази китара отсреща -
мълчат нейните скъсани струни!
Плачеш, детството искаш да върнеш,
онова сладко и щастливо безгрижие!...
С нежни ръце да обгърнеш,
животът и да прибереш свойто остро оръжие!
Искаш! Искам и аз, но не мога
да върна птиците отлетели на юг,
отдавна и сякаш не помня,
били ли са изобщо някога тук!?
Шептиш ми да поправя китарата,
да свиря за любов, както преди...
Но избяга някъде вярата,
че любов има в човешките дни!...
Затова те съветвам - плачи си,
сълзите ще измият душата!
И ще се усмихнат отново лицата -
когато си вече свободен, личи си!
Плачи си! Ще плача и аз!
Ще плача за мене, за тебе, за нас
със глас, към Бога отправен...
Нека чуе плачът ни задавен!
© Добромир Иванов Все права защищены