Искаш да пиша за щастието,

за радостните и безгрижните дни,

но така ме преследва нещастието

и ме гледат човешки очи със сълзи!

Казваш да пея за лятото,

за слънцето топло и за морето,

но мила, няма го ятото,

отлетяло е на юг, тъй далеко!

Шептиш ми, да рисувам картини,

на любов и на страст тъй гореща,

но виж, тази китара отсреща -

мълчат нейните скъсани струни!

Плачеш, детството искаш да върнеш,

онова сладко и щастливо безгрижие!...

С нежни ръце да обгърнеш,

животът и да прибереш свойто остро оръжие!

Искаш! Искам и аз, но не мога

да върна птиците отлетели на юг,

отдавна и сякаш не помня,

били ли са изобщо някога тук!?

Шептиш ми да поправя китарата,

да свиря за любов, както преди...

Но избяга някъде вярата,

че любов има в човешките дни!...

Затова те съветвам - плачи си,

сълзите ще измият душата!

И ще се усмихнат отново лицата -

когато си вече свободен, личи си!

Плачи си! Ще плача и аз!

Ще плача за мене, за тебе, за нас

със глас, към Бога отправен...

Нека чуе плачът ни задавен!