И пита-платена бе всяка свенливост.
Парцалени кукли, с разшити очи,
от ъглите зяпаха как ме убиваше -
безкръвно, до оня, последния хрип.
Сега съм оцъклени, ширнати ириси,
претупана работа, белнат екран.
Не питам заглъхнало "Хайде, примирие?".
Сега съм оттатък, на косъм отсам.
Не чувам да вият сирени на кораби.
За мене е блато обратният път.
А във будоара ти спят изговорени
заблуди и намеци в кръв и от плът. ...