Улицата

Очите ти поглеждам,

гледащи през мен,

на улицата, дето в оня ден

гледаха те мене само.

Дали във нея беше,

или бе дъжда,

но смеехме се искрено,

не като сега.

Сега уж улицата същата,

но любовта ни май се мръщеше.

И тротоарът към любимия ни парк седеше

някак си изкуствено,

сякаш беше чужд.

Но паветата не се променят,

само хората по тях вървели,

се разделят.

Асфалтът щастливи спомени погребва.

И улицата ни позната,

където неотдавна пламна в нас искрата,

за сбогом мята ни сега.

Но честно ли е аз се питам,

че стъпките със същия си ритъм,

отекват във главата ми така,

когато пътя с теб споделя тя?

Как тъй щом улица с един делиш,

ще я накараш туй тя да промени.

Човек може чувствата си да мени,

но улиците вечно помнят миналите дни...!