Улицата
Очите ти поглеждам,
гледащи през мен,
на улицата, дето в оня ден
гледаха те мене само.
Дали във нея беше,
или бе дъжда,
но смеехме се искрено,
не като сега.
Сега уж улицата същата,
но любовта ни май се мръщеше.
И тротоарът към любимия ни парк седеше
някак си изкуствено,
сякаш беше чужд.
Но паветата не се променят,
само хората по тях вървели,
се разделят.
Асфалтът щастливи спомени погребва.
И улицата ни позната,
където неотдавна пламна в нас искрата,
за сбогом мята ни сега.
Но честно ли е аз се питам,
че стъпките със същия си ритъм,
отекват във главата ми така,
когато пътя с теб споделя тя?
Как тъй щом улица с един делиш,
ще я накараш туй тя да промени.
Човек може чувствата си да мени,
но улиците вечно помнят миналите дни...!
© Силвия Янчева Всички права запазени