11 авг. 2007 г., 16:52
Una Lacrima
Бавно капчица по изпотената бутилка тръгва,
по извивката, надолу бързичко се стича,
като сълза, търкулнала се в моята изгубена душа.
Наблюдавам я и чакам. Ето, втора.
Стичат се и капят моите сълзи.
Аз отдавна вече да плача не мога.
Сълзите свършиха отдавна - само ме боли.
Не искам и да плача. Няма смисъл.
Само в дни като тези може би,
умореното съзнание се гърчи,
а сърцето силно, вътрешно кърви.
Само то остана ми, да страда,
в кръв да плува и боли,
само то компас ми е - показва
болката от хиляди стрели.
А очите сухи са. Не искам
нищо да показва мъката във мен.
Спряла съм отдавна да го мисля,
какво спечелих и загубих в моя ден.
Сипвам. Не пестя. Пие ми се, в дните като този,
когато се събирате около мен тълпа,
хиляди души, с десетки хиляди въпроси,
докоснали ме някога с най-хубавото - любовта.
Сега ще пия ледена отрова. Жадувам я.
Ще пусна мислите си да препускат дето щат.
А цялото, човешкото, страдание,
остава да виси като голям въпрос в нощта.
После вероятно ще изпадна в безсъзнание.
Ще колабират всички мисли и въпроси.
Ще идат да се реят някъде далече.
А аз ще спя безпаметно до сутринта.
Ледена бутилка. Защо ли я извадих,
сълзи да рони вместо моята душа,
да напомня ми как от толкова страдание,
вледени се като айсберг тя...
по извивката, надолу бързичко се стича,
като сълза, търкулнала се в моята изгубена душа.
Наблюдавам я и чакам. Ето, втора.
Стичат се и капят моите сълзи.
Аз отдавна вече да плача не мога.
Сълзите свършиха отдавна - само ме боли.
Не искам и да плача. Няма смисъл.
Само в дни като тези може би,
умореното съзнание се гърчи,
а сърцето силно, вътрешно кърви.
Само то остана ми, да страда,
в кръв да плува и боли,
само то компас ми е - показва
болката от хиляди стрели.
А очите сухи са. Не искам
нищо да показва мъката във мен.
Спряла съм отдавна да го мисля,
какво спечелих и загубих в моя ден.
Сипвам. Не пестя. Пие ми се, в дните като този,
когато се събирате около мен тълпа,
хиляди души, с десетки хиляди въпроси,
докоснали ме някога с най-хубавото - любовта.
Сега ще пия ледена отрова. Жадувам я.
Ще пусна мислите си да препускат дето щат.
А цялото, човешкото, страдание,
остава да виси като голям въпрос в нощта.
После вероятно ще изпадна в безсъзнание.
Ще колабират всички мисли и въпроси.
Ще идат да се реят някъде далече.
А аз ще спя безпаметно до сутринта.
Ледена бутилка. Защо ли я извадих,
сълзи да рони вместо моята душа,
да напомня ми как от толкова страдание,
вледени се като айсберг тя...
© Мила Нежна Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
-
Мила, защо ме разплака така, ЗАЩО?А иначе стиха е така завладяващ от емоциите ти!!Прииска ми се да те прегърна и да ти пресуша сълзите чак...но едва ли ще ме допуснеш!..."умореното съзнание се гърчи"...дано вече друго ти е в съзнанието-НЕЩО ПО-ПРИЯТНО И КРАСИВО!Прегръщам те силно!!!
-
И стиха и поверието много ми харесаха!!!
-
На света за всяка сълза има пресъхнали от желание устни, които биха я изсушили... За всяка! Много древно поверие!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
