Una Lacrima
Бавно капчица по изпотената бутилка тръгва,
по извивката, надолу бързичко се стича,
като сълза, търкулнала се в моята изгубена душа.
Наблюдавам я и чакам. Ето, втора.
Стичат се и капят моите сълзи.
Аз отдавна вече да плача не мога.
Сълзите свършиха отдавна - само ме боли.
Не искам и да плача. Няма смисъл.
Само в дни като тези може би,
умореното съзнание се гърчи,
а сърцето силно, вътрешно кърви.
Само то остана ми, да страда,
в кръв да плува и боли,
само то компас ми е - показва
болката от хиляди стрели.
А очите сухи са. Не искам
нищо да показва мъката във мен.
Спряла съм отдавна да го мисля,
какво спечелих и загубих в моя ден.
Сипвам. Не пестя. Пие ми се, в дните като този,
когато се събирате около мен тълпа,
хиляди души, с десетки хиляди въпроси,
докоснали ме някога с най-хубавото - любовта.
Сега ще пия ледена отрова. Жадувам я.
Ще пусна мислите си да препускат дето щат.
А цялото, човешкото, страдание,
остава да виси като голям въпрос в нощта.
После вероятно ще изпадна в безсъзнание.
Ще колабират всички мисли и въпроси.
Ще идат да се реят някъде далече.
А аз ще спя безпаметно до сутринта.
Ледена бутилка. Защо ли я извадих,
сълзи да рони вместо моята душа,
да напомня ми как от толкова страдание,
вледени се като айсберг тя...
по извивката, надолу бързичко се стича,
като сълза, търкулнала се в моята изгубена душа.
Наблюдавам я и чакам. Ето, втора.
Стичат се и капят моите сълзи.
Аз отдавна вече да плача не мога.
Сълзите свършиха отдавна - само ме боли.
Не искам и да плача. Няма смисъл.
Само в дни като тези може би,
умореното съзнание се гърчи,
а сърцето силно, вътрешно кърви.
Само то остана ми, да страда,
в кръв да плува и боли,
само то компас ми е - показва
болката от хиляди стрели.
А очите сухи са. Не искам
нищо да показва мъката във мен.
Спряла съм отдавна да го мисля,
какво спечелих и загубих в моя ден.
Сипвам. Не пестя. Пие ми се, в дните като този,
когато се събирате около мен тълпа,
хиляди души, с десетки хиляди въпроси,
докоснали ме някога с най-хубавото - любовта.
Сега ще пия ледена отрова. Жадувам я.
Ще пусна мислите си да препускат дето щат.
А цялото, човешкото, страдание,
остава да виси като голям въпрос в нощта.
После вероятно ще изпадна в безсъзнание.
Ще колабират всички мисли и въпроси.
Ще идат да се реят някъде далече.
А аз ще спя безпаметно до сутринта.
Ледена бутилка. Защо ли я извадих,
сълзи да рони вместо моята душа,
да напомня ми как от толкова страдание,
вледени се като айсберг тя...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мила Нежна Всички права запазени
