В приказката имаше лъчи и аромат на пролетни цветя.
В приказката имаше усмивка и дъх, разплискан между устни топли.
В приказката имаше и песен. Имаше и залез със дъга,
имаше и сълзи във смеха, и смях през разтуптяни вопли.

В приказката имаше поток, в чиито недра бълбука
древна притча за нощта, за гората, ветровете.
И изпод ручеите смирени още бликат капчици поука,
и живота обрисуват с танц на цветовете.

И молитва в приказката грееше
като очертание на прозорец за идните лъчи.
Кротко той разпръскваше ухание от вяра и надежди...
И сбираше ги тишината в общ венец от обич и мечти,
утаила даже греховете в ореол на чакащи копнежи.

Но нали след всяка влажна утрин и всяко знойно пладне
по дланите на хоризонта сред лепкава мъгла
ивици от пара в купол се нареждат.
И преди да изгориш, засмукан в изобилие светлина,
дъжд прочиства вечерта от излишните стремежи.

Дълго върху думи, цифри, знаци, мисли
пороят мягаше окови от струи самота.
И дълго в малкото поточе притчата сълзеше
за своите изгубени и скъпи цветове,
и пееше жално за гората, ветровете и нощта...

Но ето, че утихна и последната светкавица. Звукът заспа.
Даже и щурчето спряло беше своя звън.
В земята вглеждаше се пак небето и я милваше с луна.
Осезанието и реалността изплуваха из своя сън
и безшумно от очите потече нежна ведрина.

Така във приказката се роди - издълбана сякаш в бреговете от морските стихии -
истината на сърцето. И протегнах аз ръка
сякаш да докосна и последните овали от слънчеви коси...
Исках пак да те намеря и на твоите бели, огнени крила
да летя докрая на пейзажа... чак до звездните бои.

В приказката имаше и птица. Така започна тя.
Със тиха, но интимна, свенлива, даже малко шеговита песен.
Мелодията ù беше лодка за две пътуващи сърца
от снежинката на зимата до капката на хладна есен.

"Птицо моя". - тихо рекох. И призивът изчезна.
Скри се в шепота, намокрен изпод тръпнещите пръсти.
Гласните се напоиха с тайнствена прохлада.
И сърцето бавно долови вибрациите им гъсти -
че приказката още диша и още с песен продължава...