Усещам те във мен,

(макар и мъртва)...

Макар и да съм ден,

нощта в оградата ти плътска мен ме връща

и ме залоства като в къща

на дяволски легенди и пороци,

подскоци

на ангелски кошмари,

на мънички комари,

живеещи в кръвта ми

и ставащи на твари.

Усещам те във мен,

целия ти златолъскав свят,

А ти си Дракон,

разбулващ в мен звезден прах от своя мрак,

А ти си дракон,

огнените си криле разтваряш

и летиш във мен,

и запалваш

зелено-жарките си люспи в моя същ ден,

в своя собствен – в своя тлен.

Усещам те във мен,

макар мъртва и далечна,

ти ми шепнеш за свойта красота някогашно вечна,

за свойте полети безкрайни

към велики планини и морета славни,

но одрани

от мойта същност и завет –

от таз човешка гордост и знойна плет.

Често... тревичките по пътя ми напомнят

за твоите очи,

които вълшебни песни ронят

по мойта слюда от лъчи.

Често... искам да съм теб!

И твойте спомени да ме крепят

като късчета отронен лед

от айсберг на сънен мед

и често бих желала да те няма,

да се чувствам празна

и после в празнотата да открия теб,

пак теб

в празнотата на кошмарен летен пек

да открия твоята душа на полумрак.