В болка и прозрение

Не засипвай нежната трева със сълзи.

Слънцето сърдито не поглеждай.

Не откършвай клонче от стария дъб.

Изплашена птица не прогонвай.

Мъртво е бистрото поточе,

а мъката в сърцето ми клокочи.

Притихнала нощта немее в дреха бледолика.

самотното щурче си пее и по любимата си вика.

Странно е да докосваш силата и огъня

и в сребриста нишка да ги изпредеш.

Да превръщаш в светъл лъч мисълта.

Да си сигурен, че човешкото творение

в нощите се прелива в прозрение.

И самотата спряла до стария дъб

е най вярната люлка на пролетта,

която без мяра срутва радостта.

            Страх човешки.

И хлябът, и водата горчат.

Ръцете като откършени клони в  простора,

                а вярата я няма.

               И нещо не върви.

Няма огнище и топло сърце.

              Кой и къде греши?

И дали в едно прозрение ще се роди и оживее

твореца с болка и творение.

А в шепите  ранният ветрец да поднесе

послание към идващия ден.