В една "Полунощ" от Живота...

(Танц върху вулкан)

Щом полунощ отдавна отминава,

а нямам шанс изглежда да заспя –

от музиката в унес тих тогава

ме връхлетя от мислите тълпа...

Уютно е във стаята от здрача,

отнасям се отуснато в мечти...

Отвън мъгли бездомник – вятър влачи:

за малко стихне, после зафучи...

И без да чукат Спомените влизат

с мелодии от „Старият” живот...

... Но след това: емоциите в криза

и неизбежни, знам, ще са на ход...

Навярно е Машината на времето,

в която толкоз учени глави

се блъскат от столетия с проблемите,

а тя сега сама се появѝ!...

... И разпознавам Спомени любими

останали си и до днес добри,

надвили тайнствата необясними

на Паметта и Времето дори...

Общуват, както някога, с Душата

сами на подсъзнателно нивó,

а в нежността обхванала телата

възбудено е всяко сетивó...

А идват още Спомени различни –

опитвам, но не мога да ги спра:

те носят правилата нелогични

от друга и изгубена игра...

... Там нейде, в тази полунощ вълшебна,

несъществуващ вие саксофон,

край мен усещам лъха на легенда:

-Животът ми е странен Пантеон!...

И всичко преживяно се завръща

запазило до днес добрият тон,

но Времето посоката обръща

на най–основният си във Света закон....

И „тръгва да върви” сега обратно:

назад, назад през Целия живот,

а толкоз пъстро и невероятно

върти се всичко във калейдоскоп...

Полъхва дъх от нацъфтели люляци

и „белоцветни” вишни будят страст,

а във градчета малки с тъмни улици

внезапно проехтява женски глас...

... Един абсурден кораб пак отплава

на картите по „белите петна”,

макар че сателитите „познават”

отдавна всяка точка по Света...

Далечен ураган набира ярост,

скали крайбрежни и премигващ фар,

и мълнии от някогашна младост –

с отблясъци на буреносен чар!...

... Люлеят се лениво Океаните,

Земята „вероятно се върти“,

измислени макар, меридианите

не са съвсем безсмислени черти,

те водят ме в Стихията коварна

дори на най–убийственият щорм,

с тях винаги посоката е вярна

забравил ли съм бащиният дом...

... И днес, във тази полунощ магична,

довежда ми утихнал Океан

по своята пътека символична:

– един добре познат Меридиан...

Вълните раждат екзотичен остров,

дори Богиня пак ще се роди...

Днес знам, че е магия: просто

е пяната на морските вълни...

Там има пристан със моряшка кръчма

(в света аз порт без кръчма не видях!)

където всяка чаша ром излъчва

безумие край старият тезгях...

Разбира се „русалките” от плажа

развалят елегантния си строй,

когато тичат с вик към екипажа

и боси в океанският  прибой...

... От тук нататък нещо ми се губи

(възможно от количеството ром!)

та спомените стават малко груби –

в тях сякаш галопира ескадрон...

... А с образите леко разкривени

по ъглите на стаята ми тук:

–общувал ли съм в друго измерение

на някакъв забравен махмурлук?...

... Земята се върти... Нощта минава....

И вие оня тъжен саксофон...

... А над Светът с денят развиделява

и опустява моя Пантеон...

Но Странници в Забравеното време,

тук Спомените са в нощта навред –

разпръснати в Неспящите Вселени

те знаят и очакват своя ред...

... А в опит всичко ли да се повтори

и в друга нощ остана ли без сън,

все Оня саксофон със мене спори –

загадъчно на Времето отвън...         

 Едно време в Океаните