Очите ни посърнаха,
косите посивяха,
но спомените върнаха
„Какви години бяха!“.
Похлупени от времето,
прашасали на скрина,
изтъркани от бремето
година след година.
Изрoвихме живота си,
сърцата заиграха
и черно-бели фотоси
душите разпознаха:
Надеждите прекрасни
и дързостта младежка.
И бръчките дълбани
от всяка малка грешка.
Не ни тежат годините-
лимони с портокали.
Буквални са ни римите
Сега сме „взели-дали“.
Но буди ни причината
да бъдем част от цяло,
прощаваме на „Тримата“
със Дух, Душа и Тяло.
Кръжи и вие зимата
с нехранени чакали...
A в края на пътечката
Какво сме си избрали?
Усмивката на детството
с олющено коляно?
Утайката на виното
с раздрънкано пияно?
Да почетем поезия
В целувката на мрака
изпаднали в амнезия
за туй какво ни чака...
А може да изгаряме
със болката в мрака.
Ако това избрали сме
то значи туй ни чака.
Изхарчихме безкрая
да бъдем оптимисти.
Но Слава Богу! В края,
ръцете ни са чисти.
Отвътре са душите ни
притихнали и бели
единствено в съня си
сме нечовешки смели.
Молитвата е казана
завесата щом падне.
Изтръпнало, зарязано
е утрешното пладне.
Поискахме спасение,
без жертва и без клада.
А в края- изкушение
и Дявол носи „Прада“.
А в края, по-накрая,
зарити с изкупление,
видяхме Ад във Рая
и вечно представление.
Някой път къс, някой път -дълъг, всеки стих е хубав, когато е хубав