В огледалото на душата ми...

(по Татьяна Ткачева - Демидова)

Ти ме терзаеш, като плът, до която не съм дорасъл.
Просто почеркът е пронизан от стрела, просто гласът на ръката отслабна...
Аз нямам такива номера - Млечният път да е за неукрепналите ята...
Защо си ме вплела в косите си?!
Разплети ме...
- - -
Далече ме отведе пътечката.
В дълбокото на твоите боровинкови очи...
Късогледата нощ е сляпа - презря и окапа...
Разшиха се Небесата по шевовете...
Заший се отвътре...
Аз не чувам твоите думи...
Говори.
- - -
Зная, че си Ничия. Ти си съвсем Ничия...
От момини сълзи в краката ти тече ручей...
Ако си Ной, вземи ме в твоя Кивот!
Малка е Вечността. За теб се венчах... Защо?!
Студът на думите. Нощта с наказание пълна.
Живот? Наказание?! Заплатил съм напълно...
Чуваш ли, Обич - каква е цената ти?!
Циничните сцени са само за знатните...
Следят ни. В Душите ни гледат. Търсят Греха.
Ти - единствен мой Ад, на теб ще река:
Дяволче писано, с нищо не те държа...
Ангелче страстно, обичам те през нощта...
- - -
Есента ще свърши, ще преживее зимата...
Пълноводно ще се стопят снеговете...
В твоята длан ще се стопи вечният лед
от фразите на ненаписаното ми писмо...
Ти така пожела...
Ти искаше да летиш...
Краката ти забравиха какво е Земя...
Небето ти стана фетиш...
Ти се предаде в плен на своя враг.
Направи нещо, само не идвай в съня ми!
Не забравяй колко НЕ ТЕ МОГА...
- - -
Вчера очаквах Началото на Края...
Сън ли бе или за яве-то не бях готов?!
Глъхнех в последна молитва право към Отца,
плачех, а в себе си пусках още Любов...
Като куршум... И се чудех колко малко боли...
А в гръдта ми, отляво, пак гори ли, гори...
Имам Голямата Зала, имам Каменна крипта...
Животът ми се надсмива...
Тъпкано с тарикати...
Заблудени във облаците...
Слепи... Одрипани...
Сетивата чакат следващата атака.
Тогава пак за себе си нищо не искам!
Ще те нося, като дете, на ръцете си!
Ще те милна с крило, ще те целуна от Висето
и в песента ми за теб ще туря сърцето си!