В Пустинята...
Пустинята във своето величие
общува през нощи́те с Вечността,
а Времето заварено е ничие
и нашето се връща в утринта...
Мечтаех за живот във океаните,
но вятърът посоката смени́
и вместо ром да пия с капитаните –
пустинният живот ме приюти́...
А той е синоним на оцеляване,
живее се по древния закон –
раздвижва се едва на свечеряване,
щом жегата си тръгне заднешком...
От Вечността не се вълнува никой
(абсурдна за номадския живот!)
и само вятърът в нощта я вика –
да водят спор за своя произход.
В Душата ми Пустинята нахлува
с отчайващо зловещия си нрав,
напомняйки, че някога похулих
най-светлото, което преживях...
... и (боже мой!) как не пожалих нещо,
щом тъмен гняв ме грабна изведнаж!...
А днес съм сам и с Вятърът посрещам
в Пустинятя поредния мираж...
И уча се с миражи да живея
(навиква се на всичко в самота!),
а миналото си – дори не смея
със лоша мисъл и да посетя...
А днес от него прося милостиня
и преживявам някак си така,
останал сам в Либийската пустиня
приятел съм със Вятъра сега...
Присвил крила полека мрака пада,
Пустинята се буди за живот,
с далечен гръм започва канонада
и с Демоните бурята е в ход...
В Пустинята Животът продължава
в екстаз със Демоните на нощта –
храна да търси, или размножава
и всичко е подвластно на Страстта...
... На хоризонта мълнии безмълвни
проблясват оживяващи нощта –
а с пясъка душата ми се пълни
и стържат чувствата и мисълта!...
04.12.2020.
Едно време в Либийската пустиня
© Коста Качев Все права защищены