Във самотата си Тя често е  капризна,

облечена в одърпаната дреха

на своите несбъднати мечти,

загледана в опала на морето,

във шепота на гаснещи зари

и в дните, трижди нечестити,

с умора във дълбоките очи!

Във самотата си Тя разтревожено се пита,

дали ще може Него да намери-

единствения, търсения, вечния,

загърнала се в топлата жилетка,

със падналото копче от ревера

и дупки по разкъсаното и сърце.

Във самотата и душата и е птица,

но вече със прекършени криле,

не можещи във полет да достигнат,

така желаното, сияещо небе

и тези… тъй големи, задъхани звезди!

Във самотата си изпитва лудост нежна,

към мъжките, огрубени от труд ръце,

в среброто на косите му- съдба метежна,

релефа на обветреното му лице!

Във самотата си, Тя тихичко поплаква

и гали снимката си с образа на Нея,

а след това със часове от болката немее!

Във самотата си, тя вече моли се на Бога,

измъчена от празния живот до изнемога!

Във самотата си, Тя просто си отива, жива!