В самотата си...
Във самотата си Тя често е капризна,
облечена в одърпаната дреха
на своите несбъднати мечти,
загледана в опала на морето,
във шепота на гаснещи зари
и в дните, трижди нечестити,
с умора във дълбоките очи!
Във самотата си Тя разтревожено се пита,
дали ще може Него да намери-
единствения, търсения, вечния,
загърнала се в топлата жилетка,
със падналото копче от ревера
и дупки по разкъсаното и сърце.
Във самотата и душата и е птица,
но вече със прекършени криле,
не можещи във полет да достигнат,
така желаното, сияещо небе
и тези… тъй големи, задъхани звезди!
Във самотата си изпитва лудост нежна,
към мъжките, огрубени от труд ръце,
в среброто на косите му- съдба метежна,
релефа на обветреното му лице!
Във самотата си, Тя тихичко поплаква
и гали снимката си с образа на Нея,
а след това със часове от болката немее!
Във самотата си, тя вече моли се на Бога,
измъчена от празния живот до изнемога!
Във самотата си, Тя просто си отива, жива!
© Ангел Филипов All rights reserved.
