В седефената мрежа на съня
намирам своя пристан. Тъй мечтан е,
а знам, че няма дълго да остане,
ще отлети. И как да го виня?
Душицата му златна ще краде
безкраен делник с костеливи пръсти,
а после лицемерно ще се кръсти
сънят щом литне някъде... Къде?
Където в лавандулови поля
заспиват сутрин песните, щурците
и нежен стих за мене само скрит е.
Познавам го. В прегръдка ме люля,
разказваше ми тихичко, без звук,
най-хубавата приказка, в която,
не свършва слънчогледовото лято
и птиците завинаги са тук.
И затова какъвто дойде ден,
добър ли, лош ли – нека заповяда!
Душата ми – сложете я на клада...
Знам – любовта е винаги до мен.
© Надежда Ангелова Все права защищены