В следващия стих
Поне за мъничко ела и поседни,
не няма да досаждам. Обещавам!
Не часове, а дълги, тъжни, мрачни дни,
откакто си отиде, съм такава.
Изписах аз за теб до хоризонта чак,
небесна книга с болката позната.
Дали не си видяла, обич моя знак?
Ако не си – смени си очилата.
И от какво стихът болезнен се роди,
от някакви побъркали се музи?
Или пък споменът на прашното преди,
сизифовски пак делника тътрузи?
А нощем знам, че си по-будна от свещта,
с която пращам хиляди сигнали.
Седни, да ти досаждам, вярвай ми не ща!
Е, май сме безвъзвратно остаряли.
Какво ли друго мога още да река?
За да ме чуеш... Лай... Проклето куче!
Но знам, че няма да е винаги така
и в следващия стих, ще ми се случиш.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Ангелова Все права защищены
