В спомена на моята душа
Затварям очи,
усещам твоя топъл дъх...
Докосват ме последните слънчеви лъчи.
В косите ми играе лек полъх...
Вятърът, носещ есента
и малка частица от теб...
Не мога да ти дам обет,
че ще бъда цял живот с теб...
Слънцето залязва,
желанието ми да те докосна все повече нараства,
но предишните ми рани не зарастват...
Затварям очи,
искам твоята любов да ме излечи,
да мога отново да вярвам на думи.
Над небето нощ се спусна...
Как можах да го допусна?...
Защо просто не мога да се отпусна?...
Чувам твоя глас,
разсейваш този страх.
Ах, как искам да мечтая за нас!
Затварям очи.
Искам да вярвам в моите мечти,
искам да вярвам на твоите очи,
но пак се обаждат старите рани.
Усещам твоята топлина.
Нима всичко това е истина!
Дали любовта ще си тръгне обидена?...
Заради моето безразличие
или постоянното опасение?
Затварям очи.
Сърцето ми жадува да те доближи
и да гради със теб собствени мечти.
Ах, как копнея за твоите ласки,
кожата ми тръпне за твоите милувки,
устните ми се нуждаят от твоитя целувки
Всяка моя частица крещи за теб!
Искам те!
Желая те!
Обичам те!!!
Затварям очи...
Търкулват се две сълзи,
изгарят моите страни.
Ела и силно ме прегърни,
моя боязън и страх изгони.
Ела и ме успокои,
моите опасения и съмнения приспи.
Ела и ме вземи
и своя жена ме направи.
Ела и ме спаси
от златната клетка на моите спомени...
Затварям очи.
Още две сълзи
достигат моите гърди.
В душата ми вали,
удавям себе си в горчиви спомени,
сърцето ми не може да реши
по кой път да върви...
затварям очи...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Стефани Дончева Все права защищены
