Асфалтираха дупката, през която
Алиса всеки път се промушваше –
нейния проход, нейния вход.
Към близкото минало, към светлото бъдеще.
Към астматичния софийски живот.
Към нейните сънища...
,,Хиляди
маса
народ!’’
Но само в лирически план.
Иначе са накацали по банкнотите.
България зачева безпътници.
И клан-недоклан, всеки трепери от студ:
– с посивели коси
– с посинели страни
пред бюрата по труд, в ръка с лична карта,
в просъница всеки
безнадеждно се тътри.
Асфалтираха дупката, през която
Алиса всеки път се провираше
към софийските лабиринти панелени,
които дишат с толкова много
бели
и жълто-черни дробове...
към Софийското равно поле
с радиоактивна природа,
с толкова много смели, но слепи души,
сплели ръце за молитва, младежи –
но не в молитва към Бога.
Младежи – на пътя към себе си,
към съдба по-добра, по-малко сурова.
И към сърца без никаква корист... без жлъч и отрова.
Към софийския хайлайф, в който
няма велможи.
Без попа със топа,
насочен към божия храм:
– Как му беше името, бе?
– Андрей.
– А, да. А къде е Иван?
Няма велможи – само лакеи.
Асфалтираха дупката, през която
Алиса всеки път се промушваше –
но не и тези по нашите пътища.
Същата, през която тя ехидно се смееше –
на нашето минало, настояще и бъдеще,
на актьорите в нашето политическо кино
и в нашия театър (на сенките).
На целия национален спектакъл,
който ни струва вече
десет, петнайсет години и повече
в очакване нещо тук да се случи –
,,Залудо работи, залудо не стой’’.
Не се чуди, а напускай!
Говоря за същата тази Алиса, която научи,
че тук не ценят професионализма,
че не ценят конституцията,
че сме безволев народ с хилави институции,
че не сме земя на хайдути, а на хайдуци...
За нея, която обича всички малцинствени групи
и свободата на словото,
овчедушието и уюта на семейното ложе.
За същата, която преследва компромиса и
по мирен път всички свои цели.
А други го правят с пищови и пушки,
със саби... с дуели.
Асфалтираха дупката на Алиса –
и тя си замина.
Да живее, да следва, да бачка –
в чужбина.
Но тя не знае, че
аз всяка вечер
подслушвам нейната дупка,
защото ме назначиха на длъжност
,,специален агент’’ към тайните служби.
И че в нейната 70-квадратна бърлога
аз мога
да чувам и да усещам –
страхът на Сашо и Лора,
бащата и майката, на които им липсва,
които се вайкат за своята щерка.
А Алиса заспива с молитва ,,Амин’’
и през глава се завива.
Но преди това
тя дълго си мисли –
за светлото бъдеще, за близкото минало.
© Константин Дренски Все права защищены