В страната на чудесата

Асфалтираха дупката, през която

Алиса всеки път се промушваше –

нейния проход, нейния вход.

Към близкото минало, към светлото бъдеще.

Към астматичния софийски живот.

Към нейните сънища...

,,Хиляди

           маса

               народ!’’

Но само в лирически план.

Иначе са накацали по банкнотите.

България зачева безпътници.

И клан-недоклан, всеки трепери от студ:

– с посивели коси

– с посинели страни
пред бюрата по труд, в ръка с лична карта,

в просъница всеки

                      безнадеждно се тътри.

Асфалтираха дупката, през която

Алиса всеки път се провираше

към софийските лабиринти панелени,

които дишат с толкова много

                                              бели

   и жълто-черни дробове...

към Софийското равно поле

с радиоактивна природа,

с толкова много смели, но слепи души,

сплели ръце за молитва, младежи –

но не в молитва към Бога.

Младежи – на пътя към себе си,

към съдба по-добра, по-малко сурова.

И към сърца без никаква корист... без жлъч и отрова.
Към софийския хайлайф, в който

няма велможи.

Без попа със топа,

насочен към божия храм:

– Как му беше името, бе?

– Андрей.

– А, да. А къде е Иван?

Няма велможи – само лакеи.

Асфалтираха дупката, през която

Алиса всеки път се промушваше –

но не и тези по нашите пътища.

Същата, през която тя ехидно се смееше –

на нашето минало, настояще и бъдеще,

на актьорите в нашето политическо кино

и в нашия театър (на сенките).

На целия национален спектакъл,

който ни струва вече

десет, петнайсет години и повече

в очакване нещо тук да се случи –

,,Залудо работи, залудо не стой’’.

Не се чуди, а напускай!

Говоря за същата тази Алиса, която научи,

че тук не ценят професионализма,

че не ценят конституцията,

че сме безволев народ с хилави институции,

че не сме земя на хайдути, а на хайдуци...

За нея, която обича всички малцинствени групи

и свободата на словото,

овчедушието и уюта на семейното ложе.

За същата, която преследва компромиса и

по мирен път всички свои цели.

А други го правят с пищови и пушки,

със саби... с дуели.

Асфалтираха дупката на Алиса –

и тя си замина.

Да живее, да следва, да бачка –

в чужбина.

Но тя не знае, че

                         аз всяка вечер

                                       подслушвам нейната дупка,

защото ме назначиха на длъжност

,,специален агент’’ към тайните служби.

И че в нейната 70-квадратна бърлога

аз мога

да чувам и да усещам –

страхът на Сашо и Лора,

бащата и майката, на които им липсва,

които се вайкат за своята щерка.

А Алиса заспива с молитва ,,Амин’’

и през глава се завива.

Но преди това

                     тя дълго си мисли –

                                    за светлото бъдеще, за близкото минало.