Вдишвах името ти. Понякога повече. Понякога малко. Не притихвай в свитата черупка. Изгубиш ли ме – ще е жалко. Рисувах думите си със звезди. Понякога триех със силни ветрове. Жалко ще е да ми избягаш. Да се криеш по безлюдни брегове. Тръгваш си. Връщаш се. Тръгвам си. Вървиш след мен. Откриваш ме. В косите ми, обгърнат заспиваш... А е ден. Обръщам се. Откривам се в нова светлина. Преследвам те. Не смей повече да се обърнеш. Не смей. Отново. Заклевам те. До края на времето, името ти ще вдишвам. Издишвам... Ще търся ръката ти върху моята. С нежни думи ще описвам. Не се обръщай. Не и този път. Погледни в очите ми мрака... Тръгна си. Тогава не се връщай. Никой тук вече няма да те чака. Рисувах те. По стотици, хиляди начини в мислите, в сърцето. Грабнах всички листове. Рисунки, стихове... Заминаха в морето... Гмурни се да ги гониш. Може би все някой ще успееш да вземеш. Заплаши ме. Нож извади. Но таланта ми, никога не ще отнемеш.