Венец от противоречия

Сърцето ми е звънко като лира,
зове, терзае, стене и не спира,
с мелодия вълшебна през нощта,
навред сред бури и във пустошта.

Душата ми бленува в тишината,
тъй огнено пронизва тъмнината,
понякога приспива мисълта,
лежерно дреме и до съвестта.

Без плът е моят дух озадачен,
а волята отново е във плен,
оковите да влачи не желае,
затуй наяве и насън дерзае.

Умът пристяга гордо примка
и уморен пропуска бримка,
бесило свое как ще вае?...
И него ли да завещае!...

Лъчиста