Наивна милувка подари ми,

нечия самотна душа,

преминавайки днес,

покрай старата дървена къщурка.

Това бе една старица,

със закърпено елече,

набръчкана кожа

и закоравели ръце.

А зад очите ѝ полусвити,

гледаше изморено

и остаряло сърчице...

Следобедното, късно-октомврийско Слънце,

галеше всичко наоколо с отслабващата си есенна топлина.

Но само при тази старица се спираше по-различна,

нашепвайки ѝ нещо тихо,

неразгадаемо за другите.

А на света-шумен, развилняващ се навред,

раздаваше бодра светлина,

пораждаща глъч и ведрина,

в душите новородени

на децата на младостта.

Докато я подминавах,

засякоха се погледите ни за секунда и половина.

Тогава подарих ѝ скромна усмивка.

След което отправих взора си напред,

по произвола на хоризонта.

Внезапно зад гърба си, дочух слаб гласец

и няколко тихи думи.

Обърнах се и помолих да ги повтори.

“Весел Ден!“,

пожела ми старата жена,

стояща уморена на брега,

вече преплувала големите вълни на живота.

“Весел ден!“,

две думички са това,

които накараха слънчевите лъчи да проникнат в моята душа!

И да зародят в мен радостта от това,

че усмивката е шепа слънце, подарена на света!