Ти не мечта за летища,

                            а за уличката със стари сгради.

                            Света не нарече - нищо -

                            радва му се и мъничко страда.

                            Животът ти измислен бил вече,

                            когато разбра и огледа.

                            Хареса го. На теб е  обречен

                            и кодът му те води като веда.

                            Самият няма име - твойто носи.

                            Пътят му понякога измаря.

                            Той отбягва  разните  въпроси...

                            Вечно с вятъра е в надпревара.

                            Но ще го стигне в някое долище

                            Вихрушката, без жал ще го отвее

                            и той ще литне като лист отлистен,

                            останал без посока, само с нея.

                            Ще се залута в хорската забрава.

                            Ще пламне от илюзия измамна.

                            Ще свърши като пепел от цигара.

                            Една надежда ще поплаче тайно.

                            Но сега пак слънцето ви буди

                            сутрин, с весели закачки.

                            През деня, с Живота ще се трудиш,

                            до  нощта, която е очакване.