Ти не мечта за летища,
а за уличката със стари сгради.
Света не нарече - нищо -
радва му се и мъничко страда.
Животът ти измислен бил вече,
когато разбра и огледа.
Хареса го. На теб е обречен
и кодът му те води като веда.
Самият няма име - твойто носи.
Пътят му понякога измаря.
Той отбягва разните въпроси...
Вечно с вятъра е в надпревара.
Но ще го стигне в някое долище
Вихрушката, без жал ще го отвее
и той ще литне като лист отлистен,
останал без посока, само с нея.
Ще се залута в хорската забрава.
Ще пламне от илюзия измамна.
Ще свърши като пепел от цигара.
Една надежда ще поплаче тайно.
Но сега пак слънцето ви буди
сутрин, с весели закачки.
През деня, с Живота ще се трудиш,
до нощта, която е очакване.
© Виолета Томова Todos los derechos reservados