Врата
Врата
За да отвориш нечия вратичка,
ще трябва да се спреш и първо да почукаш.
Тъй казах ти, когато още всичко
между съдбите наши бе неясна тръпка.
И ти се спря! И ти почука. Тихо...
Дали очакваше, че мигом ще отворя?
Аз нямах веч' какво да пазя - биха
ме през годините ми толкова тревоги.
Денят ми бе от самота отровен...
Научила се бях насън поне да прося
любов... Над стари рани - чувства нови...
Събужда ли се леко след такива нощи?!
Заля ме топлината на дъха ти
и нежно упои душевността ранена.
Но знам, че не сънувам! А вратата
я разрушихме двама - без да губим време!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Марина Тодорова Все права защищены
