Лежа върху килим – трева зелена,
над мен се шири сводът син небесен.
Душата от блаженство озарена,
в простора зазвуча омайна песен..
Поглъщам свежестта на утро ранно
и в плен на щастието си мечтая.
"О, време, спри!" – мълвя спонтанно
"Тоз миг да бъде вечен аз желая."
Внезапно плисва леден дъжд
И пак, уви, блаженството умира.
Реалността ме буди изведнъж,
"тик-так, тик-так" – часовникът не спира.
От времето ни, що е отредено,
тоз миг бе само мимолетен порив.
Копнежът ни за щастие вроден е,
а пътят – начертан там нейде горе.
© Веселин Данчев Все права защищены