Лежа върху килим – трева зелена,

над мен се шири сводът син небесен.

Душата от блаженство озарена,

в простора зазвуча омайна песен..

Поглъщам свежестта на утро ранно

и в плен на щастието си мечтая.

"О, време, спри!" – мълвя спонтанно

"Тоз миг да бъде вечен аз желая."

Внезапно плисва леден дъжд

И пак, уви, блаженството умира.

Реалността ме буди изведнъж,

"тик-так, тик-так" – часовникът не спира.

От времето ни, що е отредено,

тоз миг бе само мимолетен порив.

Копнежът ни за щастие вроден е,

а пътят – начертан там нейде горе.