Толкова много лица...

и времето бърза...
Помниш ли всички?!
Снимки - спомени,
оградени в рамка...
отлитащи в мига на случването...
И отново този часовник,
който ми напомня,
че времето е само дъх...
Годините - учители,
а стрелките -
единствените покровители...
Стена на ПЛАЧА...
Не живей в миналото!
Черно - белите образи
те всмукват и забравяш за сега...
Отново този звук...
(тик-так, тик-так, тик-так)
Леглото е убежище
на забравилите за времето!
Небето е дом на вярващите...
в невъзможни възможности... 
сами чертаят стрелките си,
преди часовникът да
отбори уречения час
на истинското съществуване...
И една празна рамка ме моли
да прикова безмерната си обич...
Не се давам лесно...
Няма да те превърна в минало!
Девет и двадесет е...
имам почти три часа да реша...
какво ще правя с живота си...
Отказвам да си спомен!!!
Държа съдбата си в дланите...
Животът се разиграва
пред очите ми, като
филм от старите ленти...
Времето бърза... 
Но аз - изобщо!
Имам цяла вечност
да те обичам...
макар отдалече!!!

П.П. на моята Светлина - Совата...
5 май 2020г.

©Екатерина Глухова - Негримирана Поезия